Kойто не е написал малко сладко разказче за следобедно дамско списание
- той не е живял!
- той не е живял!
Когато жените грешат, мъжете повтарят същото и са прави веднага след тях.
Денят беше топъл и хубав, с развети по улиците есенни листа, честно жълто слънце и хитри бели облачета. Градът беше оживен и пъстър, с дълги черни рокли и сини фесове, цилиндри и жълти песове, тук-там дори се срещаше някоя тюбетейка, застинала в някой ъгъл, извън спокойната разходка.
И ето, че изведнъж се появи чифт зелени кларкове, смело крачещ по тротоара, заедно с чифт приветливи колена и доста къса тъмносиня рокличка, тихо развята над тях. Това беше Нора Зеленогорска, русокоса хубавелка с насмешливи кафяви очи, усмивка срещу света и малки скромни трапчинки.
И ето, че изведнъж се появи чифт зелени кларкове, смело крачещ по тротоара, заедно с чифт приветливи колена и доста къса тъмносиня рокличка, тихо развята над тях. Това беше Нора Зеленогорска, русокоса хубавелка с насмешливи кафяви очи, усмивка срещу света и малки скромни трапчинки.
- Нора, Нораа ... - един прекалено официално облечен младеж тичаше след нея. Това беше господин Лило Дафинов, синът на Нино от аперитив “Палма”. Симпатяга беше Лило, а явно се радваше и на благоразположението на госпожица Зеленогорска:
- Здрасти, Лило - каза Нора и нежно го целуна по бузата, – как си?
- Добре съм Нора, а ти? – и Лило я целуна:
- Не си ли малко прекалено разсъблечена?
- Защо, не ме ли харесваш?
- О, разбира се, че те харесвам, ти си прекрасна, но ... – тук Лило сам си спечели учуден и неодобрителен поглед от страна на Нора. Трябваше да се поправи:
- Ноо, всички те гледат, няма други дами, облечени като теб.
- Искаш да кажеш съблечени.
- Не, не, Нора, обаче ...
- Да не би да те е срам от мен?
- Стига глупости, ти си чудесна!
- Хихи, благодаря господин Дафинов! Аз съм глух диамант.
- Какво?
- Нищо, нищо, какво ще правим?
- Искаш ли да отидем до кино “Арда”?
- Ооо, Лило, има и други кина в София, искам на тонфилм!
- Ами, добре, ей, знаеш ли, днес сутринта прочетох във вестника, че сме възобновили дипломатическите си отношения със СССР.
- Какво?
- С Русия, “Съветският съюз”.
- Хахаха, ти си “Съветският съюз”!
И така преминаваха месеците в нежно веселие, после заваля сняг и в бялото царство на града настъпи времето на зимните балове. Нора беше поканена на тържественото посрещане на великия индийски поет и философ Рабиндранат Тагор в грандхотел “България”. Тоалетът й отне цяла сутрин, но резултатът си струваше. Съвсем тематично, тя носеше голям шарен индийски шал, съчетан с вталено черно мъжко сако, странни полу-лилави американски панталони, наречени “Джинси” и бяла риза. Пред входа на залата бе поставен строг господин в тъмночервен редингот:
- Добър вечер, госпожице Зеленогорска, за съжаление мое е тягостното задължение да Ви уведомя, че присъствието Ви тази вечер е непрепоръчително.
- Моля, Вие си шегувате! – Нора действително беше готова да избухне в смях.
- Ни най-малко! От край време, почтените дами и господа в салона са възмутени от вашето непристойно облекло и поведение.
- А! Аз?! Тези лицемерни царевици, увити в одеяло!
- Царевиците не се увиват в одеяло.
- Все тая! – Нора се обърна и излезе. Почувства се наскърбена не на шега.
Настъпиха мрачни месеци на тъга и апатия. Дори и Лило не можеше да се добере до дома й. Като всяко младо момиче, Нора бе подвластна на светската суета, липсваха и баловете и вечеринките. Тя бе отхвърлена, унижена, унищожена!
Но ето, че снегът се стопи, а с него и тъгата. С огромно нежелание, Нора позволи на Лило да я заведе на разходка след витошките поляни и гори:
- Да вървят по дяволите тези баби! Аз мога да се обличам красиво и го правя за себе си. Душата ми е важна, не някакво природно честолюбие!
Лило се усмихваше, обичаше да гледа истинската Нора, спасена от тежката зима.
- Не ме интересува какво мислят, аз съм глух диамант! – тя застина във величествен жест върху един малък пън, изпъна дясната си ръка пророчески напред и силно се разсмя. Лило беше в нещо като рай.
- Аз съм луда! – каза Нора през смях. Лило най-накрая се опомни:
- Не, ти си, ти си права.
- Дали не можем да поплуваме в онази река, там долу?
- Хохохохо, Нора, обичам ... – тя го прекъсна, без да слуша:
- Ще е студеничко май – но го чу – Лило! – и го погледна – Миличък! – и го прегърна.
Късно вечерта, Лило влезе в аперитив “Палма”, за да помогне на баща си със затварянето, както обикновено. Местеха малките кръгли масички.
- Татко, реших ... – неясно защо, всички прекъсваха горкия Лило:
- Какво реши бе, Лило? – на Нино му беше забавно, но не за дълго:
- Реших да се захвана с внос на музикални инструменти озвучени с телефонни трансмитери и малки микрофончета.
- А?! – Нино шибна една недопита ракия от масичката, която носеше.
- Електрически музикални инструменти, татко – китари, банджота, цигулки, пиана.
- Е това ли разбра от проучването? – каза таткото с ирония и възвърнато самообладание.
- Не, писна ми да разпитвам тези хора. Единственото, което ги интересува е евтино свинско, безплатна ракия, германски подметки за обувки и цената на един Даймлер Бенц.
- Ооо, какви са грозни тия коли!
- Татко, ти въобще слушаш ли ме?
- Да, да, подметки, ядене, ракия ...
- Точно, да, не ме интересува какво мислят – те са идиоти!
- Хм, а тук, в аперитива, поразпита ли господата?
- Не.
- Амии ...
- Чакай да ти кажа: реших, няма да проучвам. Ако преди десет години ги беше питал някой какво искат, щяха да отговорят: “по-бързи коне”, а сега цъкат по автомобилите.
- Не и по Даймлер Бенца.
- Стига с тоя Даймлер Бенц!
- Извинявай сине, говоря си, давай по-натам.
- Ще напиша писмо до мистър Рикенбакер, производителя от Америка, и ще отворя представителство на тяхната фирма тук в София.
- Хм, слушай Лило, защо не дойдеш утре в 12 да го обсъдим с господата.
- Може татко, може.
Едва ли има нужда да казвам, че господата бяха във възторг от идеята и не само я подкрепиха, но я и финансираха. Така, Лило Дафинов стана първия собственик на магазин за електрически музикални инструменти в България.
През 1936 г. Лило и Нора се венчаха. Целият сватбен оркестър беше въоръжен с електрически музикални инструменти. Оставям на Вас да си представите каква бе вечерта.
Една година по-късно, те се отправиха към Америка, предизвиквайки учудването на всички около тях: “Европа е много по-стабилна и сигурна” – казаха те.