В тази история всички успяха да се изплашат, всички освен мъничките снежинки, които не спряха да се сипят от небето през цялата нощ.
Изтръгна се от земята първо Бай Кръстьо с всичките си седалки и стълбове, позакачи се тук-там в гората, разлюти се още повече, нали си е и без това сърдит, и се качи горе на широкото плато на Вододайна. Взе си всичко: и четирите станцийки, въжета, колела, и като ги развъртя в сивото небе вдигна такъв шум, че го чу даже и братовчедка му в Боровец – онази жълтата кокетка със закръглените кабинки, боровинковата торта и самочувствието.
“Ръждясах и ме оставиха да гния тук! Ни двукраки мравчици, ни машинно масло!” Ядосваше се старият гигант и с пълно право, години изминаха откакто го пуснаха за последен път. А без хора в седалките си, той не получаваше съобщения от другите лифтове, не знаеше какво става с тях, а и по-големите морени успяваха да кажат по нещо смислено от всички кътчета на планината, за разлика от техните събратя тук под въжето, които мрънкат като кастрирани домашни краставици на диван: “Мъхче ми расте, водица цепи ме на две, Гари Купър!” Откъде морените под лифта са чули за Гари Купър и защо го харесват толкова много си остава пълна загадка.
Скачаше Бай Кръстьо и викаше:
- Де сте, братя, да сте ми, сестри?
И вятърът разнесе думите му чак нагоре към върха. Черни думи на Черни връх, скърцащи фрази на отчаянието, лека борба за последно веселие над бялата брада, а и под нея. Сигурно се чудите къде е лицето на този стар лифт. Ще ви кажа: носът му леко стърчи нагоре, а брадата му си виси надолу от междинната станция. Очите му и те са там, но са празни и слепи. Без двукраките мравчици, които се возят на него, той нищо не вижда и нищо не чува. Затова се разлюти така, добре че всичко стана през нощта.
- Аз съм, бате, чинко ти Владоо!
Появи се и Владо, черновръшкия влек. Иде с котвите и дрънка, едва си носи колелото и мотора. Като го видя Бай Къци се изпъчи, сложи си междинната къщичка на земята, а всичко друго вдигна във въздуха: и стълбовете, и въжетата със седалките, и електрическите кабели и колелата, чак и една отдавна загаснала руска баня започна да се носи из бялата мъгла.
- Като стар охтопод си, Къце, с тея пепала!
Така рече Владо и вдигна и той въжетата в небето. И мъглицата се ухили, отвори по некоя малка дупчица, та да блеснат въжетата и металните черколяци на двамата приятели, и да стане сребърно хорото.
Йовето мина съвсем близо до тази патърдия със сноуборда и нищо не разбра. Между камъните и черта надолу към Голи връх. Не видя и лифта, че го няма, защото кривна през горичката и падна по корем с малко борче между краката. Пораздвижи се в мекия сняг и пропадна надолу – борчето май вече не беше толкова малко. И расте при всяко движение. Как да си разкопчае автоматите Йовето така и не успя да разбере, просто го направи накрая след половин час експериментална гимнастика.
Такъв си беше Йовчо още от малък: все си казва, че няма да прави глупости, а вече ги прави. И сега се метна през гората, без да има достатъчно сняг. Но пък му беше весело:
- Три каюти с катерички, малки мършави белички! Със космати сърчица, с ведри весели лица!
Съчини тази песничка още докато я пееше. Същото като с глупостите. Дали просто не действа много бързо това момче? И да задминава себе си? Все едно, важното е човек да може да си кара по горската пътечка и да произвежда силни маймунски крясъци за удоволствие. Почти тъмно е, вали, а наш Йовчо си крещи:
- Гильо, Мильо, тъп, тъп!
И без да спира да се забавлява, си погледна телефона – седем часът. “Е какво пък, няма да им се обаждам!”
- Мимби, мамби, хорошо!
Със сигурност може да се каже, че тази вечер в планината има три същества, които наистина се забавляват – Йовчо, Владо и Бай Кръстьо. Добре че не се срещнаха.
А нашият млад сноубордист реши да смени звуците с псувни, посветени на падналите борчета върху пътеката. Точно се провря под първото и прескачаше второто, когато срещу него се изправи голем черно-жълтеникав пес – планинец с руси фитили от старата козина върху черното кожухче и добри очи. На пет метра зад него къкреше някаква стара тенджерка – смачкана добродетелна дама с голяма глава и розови обици с номерче върху тях.
Дъската на Йовчо изпляска върху заледения сняг и стресна двете кучета – едни такива смешни и милички. Руджо веднага чукна четири лапи в боен ред и произведе три басови излайвания. Знаеше си, че не е много страшен, но пък постигна нещо – гигантът отсреща започна да се лигави с някакво си неразбираемо гласче. “Ясно – няма да има шутове.” – каза си Руджо и смело премина само на няколко сантиметра от човека с дъската. Невенка пък се засуети: “Ами че то само един удар от този ми е достатъчен. Като се сгъна тук и край!” Направи няколко кръгчета нашата мила леля Тенджерка и премина, но през дълбокия сняг отстрани на пътеката. И двамата не знаеха, че със закопчана дъска Йовчо не може да помръдне, а и леко го е страх от такива срещи в зимната нощ. Особено откакто щеше да премине през едно чудовище, тихичко заспало в двуметрова снежна преспа на полянката пред хижа Сълзица.
Тръгна Руджо бързо нагоре, без да се обръща, знаеше, че Невенка ще почне да мърмори.
- Къде си ме повел нагоре в тая буря? – задъхваше се тя. – Екстра мършичка! Кога успя да я подушиш и ти?!
И се подрусваше розовата обичка с номерчето нагоре чак до Вододайна. А там хорото се беше завихрило с няколко нови участника. Първо Заека дочу, а после Спас, че горе става нещо интересно. А когато от облаците пред Алеко заваляха сребърно-ръждиви болтове с разни контра-гайки под ръка, тези двамата не издържаха и тръгнаха да се катерят нагоре по Стената като превъзбудени стоножки с ревматизъм. Обтегнаха си въжетата по склона, а паничките и котвите им служеха за крачка.
Не след дълго в играта се включи и Боби – този надут атлет на стръмния склон с паудера и скалите за скачане.
- И това ако не е Боби Паудера?! – демонстрира модерни познания Бай Къце.
- И тебе си те бива, шефе! – викна Боби радостен.
- Ако се качим един върху друг, не можем ли да я достигнем тая луна? – ухили се Спас.
А Заека, нали все не го свърта, се изстреля на обиколка. Слезе някъде надолу до селата, после се изпъчи пак. Не успя да спре на време и се заплете с всичките си панички във Владо.
- Махай се бе, леген смотан!
Всички се разхилиха – нали паничките са обект на всеобщо пренебрежение. На Заека обаче хич не му пукаше:
- Откачи се ти бе, морски!
И Владо не само се откачи, но и измисли цялата забава – хвана се за Бай Къци, хвърли котва на Лъвчето и извика:
- Спасее, хвани чичо и хвърли котва там!
И като се закачи Спас за Голям резен, така се развъртя, че на Кръстьо му стана лошо по средата между двата млади влека. Седалки, котви, стълбове, всичко се върти, а по средата Боби и Заека скачат на въже. Праскат си къщичките в небето и им е много гот.
Такава гледка блесна пред Руджо и Невенка. С високи бързи облаци и мигаща луна. Няма как да пресъздам това, което се вмъкна в чувствителния слух на двете кучета. Мога само да кажа, че леля Тенджерка изпревари своя водач по наклона към Голи връх и достигна гората, без да намали скоростта си между дърветата.
Тичаха така почти до манастира, където внезапно връхлетяха върху Йовчо, свит между две борчета до каменните стълби с липсващо съзнание, цицина и тъпа усмивка. Без капчица мисъл Невенка близна ранения юнак. И после пак, и така няколко пъти, докато Йовчо не се раздвижи с добре балансирано бучене.
- Тенор! – възкликна Невенка.
- Не могат да вият и това си е! – ядоса се Руджо.
А то взе, че стана весело. Йовчо първо повърна, после се поизправи и тръгна с дъската надолу. И викаше:
- Спасители мои, спасители, ю-хуу!
А те двамата, като младежи, тичаха около него и му похапваха панталоните. И без това гангстерски, раздърпани.
Така пристигнаха на площадчето долу, където Йовето реши да черпи.
А в това време Ирина се криеше в топлите си кестеняви къдрави коси пред снежния прозорец на улица Трепетлика 10. “Къде се дяна това момче?” Беше свикнала с лудориите на Йовчо, обичаше си го такъв, и все пак – защо не си вдига телефона?
Тя прекоси продълговатата стая с кухнята, диванчето и абажура, удари се в кръглата маса и влезе в стаята на Алинка. Малката тихичко си спеше под зоркия поглед на котката Роси и няколко жирафчета. “Въобще диша ли това дете?” – помисли си Ирина и веднага се надвеси. Чу нещо, тихичко и сладко, погалиха я и къдравите златни антенки – всичко е наред!
- Ураа, другари, за двете ми Шарки! – викаше Йовето в шейсет и четворката със стърчаща бутилка вино от джоба и оглозган салам в ръката.
Руджо гордо излая и си отхапа от подадения му колбас. Невенка се гушеше в ъгъла. “Докато се отворят вратите и ще ни претрепят! – мислеше си тя. – Няма измъкване!”
- А бе момче … - опита се да проговори една баба от седалката.
- Тихо, бабче, бабенце, това са Шарки-шарки, моите кучета, спасиха ми живота! – викна Йовчо в пиян възторг.
- Ти си наш, глупако! – гордо отбеляза Руджо.
А тази гад шофьора ги свали точно преди Околовръстното, за да се чудят как да го преминат. Спря на спирката и дойде до задната врата с някакъв мърляв дървен лост.
- Стегни се моя, гръбке пуста! – изклокочи Невенка.
- Споко, шефе! – викна Йовето с усмивка и бутилка в ръка. – Да не ти я прасна в главата! – доуточни той.
А отсреща лице, изрязано от лист ламарина – как да го прасне човек? А и Йовето не беше удрял никого от осми клас. Иначе имаха изгледи за успех – рейсът беше почти празен, а Руджо – озъбен. Можеха да го гепят. Обаче пак трябваше да преодолеят кръговото на Околовръстното:
– Тоя шибан колайдер, пълен с руси жени! – както се изрази Йовето на бойния съвет.
Руджо и Невенка нищо не разбраха, автобусът затвори врати, а нашият герой тръгна напред да дири брод.
В единадесет часа Ирина почти сигурно мислеше да се обади в ПСС. Поне да си поговори с някой изветрял приятел на Йовчо, който е на работа. И тогава го видя – преследват го две улични кучета, а той понакуцва! Втурна се тя към вратата, а котката Роси си изправи най-долния косъм от мустаците – автоматичното настръхване някак си все го подминаваше и трябваше да се действа ръчно.
- Изгони ги с дъската! – подсказа с тъничък вик Иринка на Йовето и му посочи нашите горди кучовци.
- Как, тях? – изфъфли той с вледенени устни.
- Ти си пиян! – втрещи се тя.
- И жив! – възгордя се той.
Цялото му яке беше замръзнало – така установи Ирина, когато я прегърна с една ръка, за да я отмести от вратата.
- Шарки-шарки ми спасиха живота и ще живеят с нас! – обяви Йовето малко преди котката Роси да скочи върху гърба на Руджо.
Син диван с червен абажур и котка на облегалката – това беше последната картина на спокойно семейно щастие в продълговатата трапезария на улица Трепетлика 10. Руджо събори кръглата маса, опита се да удари Роси в нея. Тя продължаваше смело да му дращи гърба, а Невенка непохватно се опитваше да я захапе. Полетяха вилици и чаши с парчета заледена кал, която точно се топи.
Алинка се показа на вратата на детската и се загледа с любопитство в схватката. Беше й интересно, до момента в който баща й не хвана любимата й котка за врата и не я изстреля в спалнята. Полетът не беше толкова лош, колкото отварянето на вратата с глава. А и тези кучета за малко щяха да я последват в стаята.
- Под прозореца Шаркита! – изкомандва баща й.
И се обърна, защото Алинка се разплака. Хвърли дъската на пода, разхвърча се сняг, а трясъкът я изплаши още повече. И не успя да я прегърне – Ирина го бутна, гушна детенцето и затвори вратата на детската.
- А бе, татенце! – нежно прошепна Алинка, заспивайки.
Мама я успокои, а Йовето се съблече. Повися над нея ухилен по гащи и пуловер. Хич не му се искаше да се появи в продълговатата трапезария, където го чакаше Ирина. Седнала на кръглата маса със сериозна физиономия и китки на ръба, както винаги, когато трябваше да се обсъди нещо важно. Единствената разлика сега бяха Руджо и Невенка, полегнали до мивката – едни такива смешни-смешни. И миришещи на размразени драгалевски песове.
Съгласиха се утре Йовето да ги върне в планината. Пооправиха неразборията и Ирина си легна. Сигурно щеше да му се сърди още една седмица.
А Йовето си сипа едно уиски и погали кучовците. Все още му беше много яко, въпреки цицината и лекото главоболие. Всички събития изчезнаха от главата му едно по едно. Отидоха си някъде далеч в нощта. Останаха само слушалките на ушите му, ръката с чашата и Фреди Меркюри с якия потник и мустаците на Уембли.
- I want to break free! – изплеска припева на глас Йовето, без да се усети.
И успя да го повтори няколко пъти доста силно. Невенка пък реши да му приглася.
- Какво правиш?! – показа се Ирина с притворени невярващи очи. – Ще събудиш Алинка!
Йовето скочи на крака и веднага се строполи на пода. Половин бутилка след цял ден каране и тази музика го изстреляха в някаква клатеща се гора. Искаше да продължи да тича, да крещи, но единственото, което успя да направи, беше отново да събори кръглата маса.
- По спокойно, шефе! – излая Руджо, но никой не му обърна внимание.
Шефето сграбчи бялата бас китара от ъгъла до дивана и се опита да скача по него, както свиреше навремето неговия приятел Шнура.
- Шнур, къде си, Шнур?! – ловко смени парчето Йовето.
Ирина тръгна към него с явното намерение да го свали от сцената, но не успя – той си падна сам малко преди да го достигне и я удари с грифа. Тя се разплака, а той започна да крещи:
- Свободен, да търча!
И удари един юмрук на стената. Руджо и Невенка се умълчаха. А нашият герой тръгна към детската стая. Ирина застана пред него, но се отмести – очите му бяха черни, невиждащи. Алинка му отговори нещо като я погали, премлясвайки сладко.
- Ела да си легнеш! – прошепна Ирина и го отведе.
Но той надви съня. С последния си неочакван нервен тласък. Бутна я и хвърли баса през прозореца. Същият, пред който нежно потреперваха хубавите й къдрави коси, докато го чакаше да се прибере. И ето го сега, ухилен, като пират подушил барута, кръвта и разрушението.
- Махай се! – изкрещя Йовчо на вцепенените сълзи по нежното лице.
Тя седеше на пода и наведе глава. Скри се между коленете си. Той взе бутилката и някаква вълнена жилетка.
- Тенор – поклати глава Руджо на стълбите.
Вън духаше вятър и снежинките летяха накриво. Падаха в жълтата светлина от уличните лампи.
“Въздух! – зарадва се Йовето. – Отгоре, да скочиш въз духа! Дето все иска да спи! Сега съм тука!”
И се блъсна в една телена ограда, и си скъса жилетката, а Невенка пристъпваше отзад лекичко-лекичко. “Какво ли му стана сега пък на този?” – тъжно не разбираше тя.
Руджо се загуби някъде из дворовете, а Йовето малко поспря. Скърцаше снега и всичко си беше наред, но ръцете му замръзнаха, вкопчени в белия бас.
“Къде ще свиря сега? В центъра как! И ще си хвана гадже! Нежно, като Фреди Меркюри!”
Събраха се тримата надолу по Теодосий Търновски и шумно се спуснаха към града. Лаеше Руджо, скимтеше Невенка, а Йовето падаше с разлято уиски.
Не мина много време и откъм Стара планина небето посиня.
- Слънцето грее! – изплаши се Бай Кръстьо.
- Ще се смразим – възкликна Боби атлетът.
- Да не сме вампири бе! – отвърна му Спас.
Но забавата спря, замислиха се какво ще стане старите лифтове. Съвсем ще ги разглобят, ако ги видят така.
- С мраз ме плашете – фукаше се Владо.
А Заека се чупи надолу, изглежда се прибра.
- И да ни разглобят, пак сме част от тях – мъдро заключи Бай Кръстьо. – Но да се връщаме момчета, може пък и да ни пуснат!
И се прибраха по местата си тези диви гиганти. До следващата буря – намигнаха си те. Само някакви бормички и две колела останаха горе на Вододайна. Има да се чудят двукраките мравчици откъде са се взели.
И долу в града се случи сутринта. Всеки по неговите си работи, а Руджо и Невенка – към гората гладни-гладни. Само Йовето още виси на ъгъла на Славянска и Раковска с белия бас – свири някакви глупости и го черпят цигарки, весели девойки със зелени коктейли в тропически чаши по пътя към Кристал.
