Нора

       Kойто не е написал малко сладко разказче за следобедно дамско списание 
        - той не е живял!

        Когато жените грешат, мъжете повтарят същото и са прави веднага след тях.

     Денят беше топъл и хубав, с развети по улиците есенни листа, честно жълто слънце и хитри бели облачета. Градът беше оживен и пъстър, с дълги черни рокли и сини фесове, цилиндри и жълти песове, тук-там дори се срещаше някоя тюбетейка, застинала в някой ъгъл, извън спокойната разходка. 

И ето, че изведнъж се появи чифт зелени кларкове, смело крачещ по тротоара, заедно с чифт приветливи колена и доста къса тъмносиня рокличка, тихо развята над тях. Това беше Нора Зеленогорска, русокоса хубавелка с насмешливи кафяви очи, усмивка срещу света и малки скромни трапчинки.

- Нора, Нораа ... - един прекалено официално облечен младеж тичаше след нея. Това беше господин Лило Дафинов, синът на Нино от аперитив “Палма”. Симпатяга беше Лило, а явно се радваше и на благоразположението на госпожица Зеленогорска:

- Здрасти, Лило - каза Нора и нежно го целуна по бузата, – как си?

- Добре съм Нора, а ти? – и Лило я целуна:

- Не си ли малко прекалено разсъблечена?

- Защо, не ме ли харесваш?

- О, разбира се, че те харесвам, ти си прекрасна, но ... – тук Лило сам си спечели учуден и неодобрителен поглед от страна на Нора. Трябваше да се поправи:

- Ноо, всички те гледат, няма други дами, облечени като теб.

- Искаш да кажеш съблечени.

- Не, не, Нора, обаче ...

- Да не би да те е срам от мен?

- Стига глупости, ти си чудесна!

- Хихи, благодаря господин Дафинов! Аз съм глух диамант.

- Какво?

- Нищо, нищо, какво ще правим?

- Искаш ли да отидем до кино “Арда”?

- Ооо, Лило, има и други кина в София, искам на тонфилм!

- Ами, добре, ей, знаеш ли, днес сутринта прочетох във вестника, че сме възобновили дипломатическите си отношения със СССР.

- Какво?

- С Русия, “Съветският съюз”.

- Хахаха, ти си “Съветският съюз”!

И така преминаваха месеците в нежно веселие, после заваля сняг и в бялото царство на града настъпи времето на зимните балове. Нора беше поканена на тържественото посрещане на великия индийски поет и философ Рабиндранат Тагор в грандхотел “България”. Тоалетът й отне цяла сутрин, но резултатът си струваше. Съвсем тематично, тя носеше голям шарен индийски шал, съчетан с вталено черно мъжко сако, странни полу-лилави американски панталони, наречени “Джинси” и бяла риза. Пред входа на залата бе поставен строг господин в тъмночервен редингот:

- Добър вечер, госпожице Зеленогорска, за съжаление мое е тягостното задължение да Ви уведомя, че присъствието Ви тази вечер е непрепоръчително.

- Моля, Вие си шегувате! – Нора действително беше готова да избухне в смях.

- Ни най-малко! От край време, почтените дами и господа в салона са възмутени от вашето непристойно облекло и поведение.

- А! Аз?! Тези лицемерни царевици, увити в одеяло!

- Царевиците не се увиват в одеяло.

- Все тая! – Нора се обърна и излезе. Почувства се наскърбена не на шега.

Настъпиха мрачни месеци на тъга и апатия. Дори и Лило не можеше да се добере до дома й. Като всяко младо момиче, Нора бе подвластна на светската суета, липсваха и баловете и вечеринките. Тя бе отхвърлена, унижена, унищожена!

Но ето, че снегът се стопи, а с него и тъгата. С огромно нежелание, Нора позволи на Лило да я заведе на разходка след витошките поляни и гори:

- Да вървят по дяволите тези баби! Аз мога да се обличам красиво и го правя за себе си. Душата ми е важна, не някакво природно честолюбие!

Лило се усмихваше, обичаше да гледа истинската Нора, спасена от тежката зима.

- Не ме интересува какво мислят, аз съм глух диамант! – тя застина във величествен жест върху един малък пън, изпъна дясната си ръка пророчески напред и силно се разсмя. Лило беше в нещо като рай.

- Аз съм луда! – каза Нора през смях. Лило най-накрая се опомни:

- Не, ти си, ти си права.

- Дали не можем да поплуваме в онази река, там долу?

- Хохохохо, Нора, обичам ... – тя го прекъсна, без да слуша:

- Ще е студеничко май – но го чу – Лило! – и го погледна – Миличък! – и го прегърна.

Късно вечерта, Лило влезе в аперитив “Палма”, за да помогне на баща си със затварянето, както обикновено. Местеха малките кръгли масички.

- Татко, реших ... – неясно защо, всички прекъсваха горкия Лило:

- Какво реши бе, Лило? – на Нино му беше забавно, но не за дълго:

- Реших да се захвана с внос на музикални инструменти озвучени с телефонни трансмитери и малки микрофончета.

- А?! – Нино шибна една недопита ракия от масичката, която носеше.

- Електрически музикални инструменти, татко – китари, банджота, цигулки, пиана.

- Е това ли разбра от проучването? – каза таткото с ирония и възвърнато самообладание.

- Не, писна ми да разпитвам тези хора. Единственото, което ги интересува е евтино свинско, безплатна ракия, германски подметки за обувки и цената на един Даймлер Бенц.

- Ооо, какви са грозни тия коли!

- Татко, ти въобще слушаш ли ме?

- Да, да, подметки, ядене, ракия ...

- Точно, да, не ме интересува какво мислят – те са идиоти!

- Хм, а тук, в аперитива, поразпита ли господата?

- Не.

- Амии ...

- Чакай да ти кажа: реших, няма да проучвам. Ако преди десет години ги беше питал някой какво искат, щяха да отговорят: “по-бързи коне”, а сега цъкат по автомобилите.

- Не и по Даймлер Бенца.

- Стига с тоя Даймлер Бенц!

- Извинявай сине, говоря си, давай по-натам.

- Ще напиша писмо до мистър Рикенбакер, производителя от Америка, и ще отворя представителство на тяхната фирма тук в София.

- Хм, слушай Лило, защо не дойдеш утре в 12 да го обсъдим с господата.

- Може татко, може.

Едва ли има нужда да казвам, че господата бяха във възторг от идеята и не само я подкрепиха, но я и финансираха. Така, Лило Дафинов стана първия собственик на магазин за електрически музикални инструменти в България. 

През 1936 г. Лило и Нора се венчаха. Целият сватбен оркестър беше въоръжен с електрически музикални инструменти. Оставям на Вас да си представите каква бе вечерта. 

Една година по-късно, те се отправиха към Америка, предизвиквайки учудването на всички около тях: “Европа е много по-стабилна и сигурна” – казаха те.