Интро

Слагам по някой и друг текст тук от време на време.

Събрали са се разни съчинения през годините.

В момента страницата съдържа пет разказа, два сценария за късометражен филм, една малка рубрика и три есета.

Отдясно има съдържание. Ако не ви се чете на екран, може да копирате и принтирате каквото си решите.

Руджо и Невенка

В тази история всички успяха да се изплашат, всички освен мъничките снежинки, които не спряха да се сипят от небето през цялата нощ. 
 
Изтръгна се от земята първо Бай Кръстьо с всичките си седалки и стълбове, позакачи се тук-там в гората, разлюти се още повече, нали си е и без това сърдит, и се качи горе на широкото плато на Вододайна. Взе си всичко: и четирите станцийки, въжета, колела, и като ги развъртя в сивото небе вдигна такъв шум, че го чу даже и братовчедка му в Боровец – онази жълтата кокетка със закръглените кабинки, боровинковата торта и самочувствието. 
 
“Ръждясах и ме оставиха да гния тук! Ни двукраки мравчици, ни машинно масло!” Ядосваше се старият гигант и с пълно право, години изминаха откакто го пуснаха за последен път. А без хора в седалките си, той не получаваше съобщения от другите лифтове, не знаеше какво става с тях, а и по-големите морени успяваха да кажат по нещо смислено от всички кътчета на планината, за разлика от техните събратя тук под въжето, които мрънкат като кастрирани домашни краставици на диван: “Мъхче ми расте, водица цепи ме на две, Гари Купър!” Откъде морените под лифта са чули за Гари Купър и защо го харесват толкова много си остава пълна загадка. 
 
Скачаше Бай Кръстьо и викаше: 
 
- Де сте, братя, да сте ми, сестри?
 
И вятърът разнесе думите му чак нагоре към върха. Черни думи на Черни връх, скърцащи фрази на отчаянието, лека борба за последно веселие над бялата брада, а и под нея. Сигурно се чудите къде е лицето на този стар лифт. Ще ви кажа: носът му леко стърчи нагоре, а брадата му си виси надолу от междинната станция. Очите му и те са там, но са празни и слепи. Без двукраките мравчици, които се возят на него, той нищо не вижда и нищо не чува. Затова се разлюти така, добре че всичко стана през нощта.
 
- Аз съм, бате, чинко ти Владоо! 
 
Появи се и Владо, черновръшкия влек. Иде с котвите и дрънка, едва си носи колелото и мотора. Като го видя Бай Къци се изпъчи, сложи си междинната къщичка на земята, а всичко друго вдигна във въздуха: и стълбовете, и въжетата със седалките, и електрическите кабели и колелата, чак и една отдавна загаснала руска баня започна да се носи из бялата мъгла. 
 
- Като стар охтопод си, Къце, с тея пепала!

Така рече Владо и вдигна и той въжетата в небето. И мъглицата се ухили, отвори по некоя малка дупчица, та да блеснат въжетата и металните черколяци на двамата приятели, и да стане сребърно хорото. 
 
Йовето мина съвсем близо до тази патърдия със сноуборда и нищо не разбра. Между камъните и черта надолу към Голи връх. Не видя и лифта, че го няма, защото кривна през горичката и падна по корем с малко борче между краката. Пораздвижи се в мекия сняг и пропадна надолу – борчето май вече не беше толкова малко. И расте при всяко движение. Как да си разкопчае автоматите Йовето така и не успя да разбере, просто го направи накрая след половин час експериментална гимнастика. 
 
Такъв си беше Йовчо още от малък: все си казва, че няма да прави глупости, а вече ги прави. И сега се метна през гората, без да има достатъчно сняг. Но пък му беше весело:
 
- Три каюти с катерички, малки мършави белички! Със космати сърчица, с ведри весели лица!
 
Съчини тази песничка още докато я пееше. Същото като с глупостите. Дали просто не действа много бързо това момче? И да задминава себе си? Все едно, важното е човек да може да си кара по горската пътечка и да произвежда силни маймунски крясъци за удоволствие. Почти тъмно е, вали, а наш Йовчо си крещи:
 
- Гильо, Мильо, тъп, тъп!
 
 И без да спира да се забавлява, си погледна телефона – седем часът. “Е какво пък, няма да им се обаждам!”
 
- Мимби, мамби, хорошо!
 
Със сигурност може да се каже, че тази вечер в планината има три същества, които наистина се забавляват – Йовчо, Владо и Бай Кръстьо. Добре че не се срещнаха. 
 
А нашият млад сноубордист реши да смени звуците с псувни, посветени на падналите борчета върху пътеката. Точно се провря под първото и прескачаше второто, когато срещу него се изправи голем черно-жълтеникав пес – планинец с руси фитили от старата козина върху черното кожухче и добри очи. На пет метра зад него къкреше някаква стара тенджерка – смачкана добродетелна дама с голяма глава и розови обици с номерче върху тях.  
 
Дъската на Йовчо изпляска върху заледения сняг и стресна двете кучета – едни такива смешни и милички. Руджо веднага чукна четири лапи в боен ред и произведе три басови излайвания. Знаеше си, че не е много страшен, но пък постигна нещо – гигантът отсреща започна да се лигави с някакво си неразбираемо гласче. “Ясно – няма да има шутове.” – каза си Руджо и смело премина само на няколко сантиметра от човека с дъската. Невенка пък се засуети: “Ами че то само един удар от този ми е достатъчен. Като се сгъна тук и край!” Направи няколко кръгчета нашата мила леля Тенджерка и премина, но през дълбокия сняг отстрани на пътеката. И двамата не знаеха, че със закопчана дъска Йовчо не може да помръдне, а и леко го е страх от такива срещи в зимната нощ. Особено откакто щеше да премине през едно чудовище, тихичко заспало в двуметрова снежна преспа на полянката пред хижа Сълзица. 
 
Тръгна Руджо бързо нагоре, без да се обръща, знаеше, че Невенка ще почне да мърмори. 
 
- Къде си ме повел нагоре в тая буря? – задъхваше се тя. – Екстра мършичка! Кога успя да я подушиш и ти?!
 
И се подрусваше розовата обичка с номерчето нагоре чак до Вододайна. А там хорото се беше завихрило с няколко нови участника. Първо Заека дочу, а после Спас, че горе става нещо интересно. А когато от облаците пред Алеко заваляха сребърно-ръждиви болтове с разни контра-гайки под ръка, тези двамата не издържаха и тръгнаха да се катерят нагоре по Стената като превъзбудени стоножки с ревматизъм. Обтегнаха си въжетата по склона, а паничките и котвите им служеха за крачка. 
 
Не след дълго в играта се включи и Боби – този надут атлет на стръмния склон с паудера и скалите за скачане. 
 
- И това ако не е Боби Паудера?! – демонстрира модерни познания Бай Къце. 
- И тебе си те бива, шефе! – викна Боби радостен.
- Ако се качим един върху друг, не можем ли да я достигнем тая луна? – ухили се Спас. 
 
А Заека, нали все не го свърта, се изстреля на обиколка. Слезе някъде надолу до селата, после се изпъчи пак. Не успя да спре на време и се заплете с всичките си панички във Владо. 
 
- Махай се бе, леген смотан!
 
Всички се разхилиха – нали паничките са обект на всеобщо пренебрежение. На Заека обаче хич не му пукаше:
 
- Откачи се ти бе, морски! 
 
И Владо не само се откачи, но и измисли цялата забава – хвана се за Бай Къци, хвърли котва на Лъвчето и извика:
 
- Спасее, хвани чичо и хвърли котва там!
 
И като се закачи Спас за Голям резен, така се развъртя, че на Кръстьо му стана лошо по средата между двата млади влека. Седалки, котви, стълбове, всичко се върти, а по средата Боби и Заека скачат на въже. Праскат си къщичките в небето и им е много гот. 
 
Такава гледка блесна пред Руджо и Невенка. С високи бързи облаци и мигаща луна. Няма как да пресъздам това, което се вмъкна в чувствителния слух на двете кучета. Мога само да кажа, че леля Тенджерка изпревари своя водач по наклона към Голи връх и достигна гората, без да намали скоростта си между дърветата. 
 
Тичаха така почти до манастира, където внезапно връхлетяха върху Йовчо, свит между две борчета до каменните стълби с липсващо съзнание, цицина и тъпа усмивка. Без капчица мисъл Невенка близна ранения юнак. И после пак, и така няколко пъти, докато Йовчо не се раздвижи с добре балансирано бучене. 
 
- Тенор! – възкликна Невенка.
- Не могат да вият и това си е! – ядоса се Руджо. 
 
А то взе, че стана весело. Йовчо първо повърна, после се поизправи и тръгна с дъската надолу. И викаше:
 
- Спасители мои, спасители, ю-хуу!
 
А те двамата, като младежи, тичаха около него и му похапваха панталоните. И без това гангстерски, раздърпани. 
 
Така пристигнаха на площадчето долу, където Йовето реши да черпи. 
 
А в това време Ирина се криеше в топлите си кестеняви къдрави коси пред снежния прозорец на улица Трепетлика 10. “Къде се дяна това момче?” Беше свикнала с лудориите на Йовчо, обичаше си го такъв, и все пак – защо не си вдига телефона? 
 
Тя прекоси продълговатата стая с кухнята, диванчето и абажура, удари се в кръглата маса и влезе в стаята на Алинка. Малката тихичко си спеше под зоркия поглед на котката Роси и няколко жирафчета. “Въобще диша ли това дете?” – помисли си Ирина и веднага се надвеси. Чу нещо, тихичко и сладко, погалиха я и къдравите златни антенки – всичко е наред!
 
- Ураа, другари, за двете ми Шарки! – викаше Йовето в шейсет и четворката със стърчаща бутилка вино от джоба и оглозган салам в ръката. 
 
Руджо гордо излая и си отхапа от подадения му колбас. Невенка се гушеше в ъгъла. “Докато се отворят вратите и ще ни претрепят! – мислеше си тя. – Няма измъкване!”
 
- А бе момче … - опита се да проговори една баба от седалката.
- Тихо, бабче, бабенце, това са Шарки-шарки, моите кучета, спасиха ми живота! – викна Йовчо в пиян възторг.
 - Ти си наш, глупако! – гордо отбеляза Руджо.
 
А тази гад шофьора ги свали точно преди Околовръстното, за да се чудят как да го преминат. Спря на спирката и дойде до задната врата с някакъв мърляв дървен лост. 
 
- Стегни се моя, гръбке пуста! – изклокочи Невенка.  
- Споко, шефе! – викна Йовето с усмивка и бутилка в ръка. – Да не ти я прасна в главата! – доуточни той. 
 
А отсреща лице, изрязано от лист ламарина – как да го прасне човек? А и Йовето не беше удрял никого от осми клас. Иначе имаха изгледи за успех – рейсът беше почти празен, а Руджо – озъбен. Можеха да го гепят. Обаче пак трябваше да преодолеят кръговото на Околовръстното:
 
 – Тоя шибан колайдер, пълен с руси жени! – както се изрази Йовето на бойния съвет. 
 
Руджо и Невенка нищо не разбраха, автобусът затвори врати, а нашият герой тръгна напред да дири брод. 
 
В единадесет часа Ирина почти сигурно мислеше да се обади в ПСС. Поне да си поговори с някой изветрял приятел на Йовчо, който е на работа. И тогава го видя – преследват го две улични кучета, а той понакуцва! Втурна се тя към вратата, а котката Роси си изправи най-долния косъм от мустаците – автоматичното настръхване някак си все го подминаваше и трябваше да се действа ръчно. 
 
- Изгони ги с дъската! – подсказа с тъничък вик Иринка на Йовето и му посочи нашите горди кучовци.
- Как, тях? – изфъфли той с вледенени устни.
- Ти си пиян! – втрещи се тя.
- И жив! – възгордя се той. 
 
Цялото му яке беше замръзнало – така установи Ирина, когато я прегърна с една ръка, за да я отмести от вратата. 
 
- Шарки-шарки ми спасиха живота и ще живеят с нас! – обяви Йовето малко преди котката Роси да скочи върху гърба на Руджо.
 
Син диван с червен абажур и котка на облегалката – това беше последната картина на спокойно семейно щастие в продълговатата трапезария на улица Трепетлика 10. Руджо събори кръглата маса, опита се да удари Роси в нея. Тя продължаваше смело да му дращи гърба, а Невенка непохватно се опитваше да я захапе. Полетяха вилици и чаши с парчета заледена кал, която точно се топи.
 
Алинка се показа на вратата на детската и се загледа с любопитство в схватката. Беше й интересно, до момента в който баща й не хвана любимата й котка за врата и не я изстреля в спалнята. Полетът не беше толкова лош, колкото отварянето на вратата с глава. А и тези кучета за малко щяха да я последват в стаята. 
 
- Под прозореца Шаркита! – изкомандва баща й.
 
И се обърна, защото Алинка се разплака. Хвърли дъската на пода, разхвърча се сняг, а трясъкът я изплаши още повече. И не успя да я прегърне – Ирина го бутна, гушна детенцето и затвори вратата на детската. 
 
- А бе, татенце! – нежно прошепна Алинка, заспивайки.
 
Мама я успокои, а Йовето се съблече.  Повися над нея ухилен по гащи и пуловер. Хич не му се искаше да се появи в продълговатата трапезария, където го чакаше Ирина. Седнала на кръглата маса със сериозна физиономия и китки на ръба, както винаги, когато трябваше да се обсъди нещо важно. Единствената разлика сега бяха Руджо и Невенка, полегнали до мивката – едни такива смешни-смешни. И миришещи на размразени драгалевски песове.   
 
Съгласиха се утре Йовето да ги върне в планината. Пооправиха неразборията и Ирина си легна. Сигурно щеше да му се сърди още една седмица. 
 
А Йовето си сипа едно уиски и погали кучовците. Все още му беше много яко, въпреки цицината и лекото главоболие. Всички събития изчезнаха от главата му едно по едно. Отидоха си някъде далеч в нощта. Останаха само слушалките на ушите му, ръката с чашата и Фреди Меркюри с якия потник и мустаците на Уембли.
 
- I want to break free! – изплеска припева на глас Йовето, без да се усети.
 
И успя да го повтори няколко пъти доста силно. Невенка пък реши да му приглася. 
 
- Какво правиш?! – показа се Ирина с притворени невярващи очи. – Ще събудиш Алинка!
 
Йовето скочи на крака и веднага се строполи на пода. Половин бутилка след цял ден каране и тази музика го изстреляха в някаква клатеща се гора. Искаше да продължи да тича, да крещи, но единственото, което успя да направи, беше отново да събори кръглата маса. 
 
- По спокойно, шефе! – излая Руджо, но никой не му обърна внимание.
 
Шефето сграбчи бялата бас китара от ъгъла до дивана и се опита да скача по него, както свиреше навремето неговия приятел Шнура.
 
- Шнур, къде си, Шнур?! – ловко смени парчето Йовето. 
 
Ирина тръгна към него с явното намерение да го свали от сцената, но не успя – той си падна сам малко преди да го достигне и я удари с грифа. Тя се разплака, а той започна да крещи:
 
- Свободен, да търча!
 
И удари един юмрук на стената. Руджо и Невенка се умълчаха. А нашият герой тръгна към детската стая. Ирина застана пред него, но се отмести – очите му бяха черни, невиждащи. Алинка му отговори нещо като я погали, премлясвайки сладко. 
 
 - Ела да си легнеш! – прошепна Ирина и го отведе.
 
Но той надви съня. С последния си неочакван нервен тласък. Бутна я и хвърли баса през прозореца. Същият, пред който нежно потреперваха хубавите й къдрави коси, докато го чакаше да се прибере. И ето го сега, ухилен, като пират подушил барута, кръвта и разрушението. 
 
- Махай се! – изкрещя Йовчо на вцепенените сълзи по нежното лице. 
 
Тя седеше на пода и наведе глава. Скри се между коленете си. Той взе бутилката и някаква вълнена жилетка. 
 
- Тенор – поклати глава Руджо на стълбите.  
 
Вън духаше вятър и снежинките летяха накриво. Падаха в жълтата светлина от уличните лампи. 
 
“Въздух! – зарадва се Йовето. – Отгоре, да скочиш въз духа! Дето все иска да спи! Сега съм тука!”
 
И се блъсна в една телена ограда, и си скъса жилетката, а Невенка пристъпваше отзад лекичко-лекичко. “Какво ли му стана сега пък на този?” – тъжно не разбираше тя. 
 
Руджо се загуби някъде из дворовете, а Йовето малко поспря. Скърцаше снега и всичко си беше наред, но ръцете му замръзнаха, вкопчени в белия бас. 
 
“Къде ще свиря сега? В центъра как! И ще си хвана гадже! Нежно, като Фреди Меркюри!”
 
Събраха се тримата надолу по Теодосий Търновски и шумно се спуснаха към града. Лаеше Руджо, скимтеше Невенка, а Йовето падаше с разлято уиски. 
 
Не мина много време и откъм Стара планина небето посиня. 
 
- Слънцето грее! – изплаши се Бай Кръстьо.
- Ще се смразим – възкликна Боби атлетът.
- Да не сме вампири бе! – отвърна му Спас.
 
Но забавата спря, замислиха се какво ще стане старите лифтове. Съвсем ще ги разглобят, ако ги видят така.
 
- С мраз ме плашете – фукаше се Владо.
 
А Заека се чупи надолу, изглежда се прибра. 
 
- И да ни разглобят, пак сме част от тях – мъдро заключи Бай Кръстьо. – Но да се връщаме момчета, може пък и да ни пуснат!
 
И се прибраха по местата си тези диви гиганти. До следващата буря – намигнаха си те. Само някакви бормички и две колела останаха горе на Вододайна. Има да се чудят двукраките мравчици откъде са се взели. 
 
И долу в града се случи сутринта. Всеки по неговите си работи, а Руджо и Невенка – към гората гладни-гладни. Само Йовето още виси на ъгъла на Славянска и Раковска с белия бас – свири някакви глупости и го черпят цигарки, весели девойки със зелени коктейли в тропически чаши по пътя към Кристал. 
 

Приятели

Колко различна може да бъде земята от това, което сме свикнали да виждаме – струи навсякъде неуловима и безкрайна с дългите вълни на жълто-зелените полета и триъгълните върхове на племената и облаците.

А ние гледаме от глупавия асфалт на магистралата с нажежени бучащи очи и хвърчим с двеста километра в час.

Много различни могат да бъдат и участниците в движението, но едва ли някога ще хванем тяхната дълбочина. Може само леко да се засмеем на някое преминаващо дърво или по-точно цилиндър с уши, шапка идиотка и тъмни очила в своя любим Опел Астра комби. Това е една наистина добра комбинация за разведряване на позадрямалите спътници в купето. Преминава Невенко и си дреме в пълна концентрация, забелязва само някоя женска усмивка от време на време или пък златните зъби на достоен за обидни думи селяндур.

Двигателят звучи прекрасно, слънцето си пече, а касетофонът е спрян, за да не пречи на разговора. Това е чудесно, но какъв разговор, Невенко не е ли сам? Не, той е с най-добрия си приятел, неговия Опел Астра. Още когато се запознаха на авто-борсата в Горубляне, двамата разбраха, че ще бъдат заедно цял живот. И се понесоха по широката наша майчица България, а и извън нея: два пъти ходиха до северна Франция да слушат вятъра, вълните и неразбираемите стихотворения на любимия си бретански поет.  

Понякога не млъкваха, говореха за войните по света, различните видове фарове, дългите халогенки, габаритите, картечниците на покрива и жълтите джетове в морето. Друг път пък си мълчаха, всеки в собствените си гайки, маркучета и течности. И сега много-много не им вървеше словото, всеки си зяпаше спокойно нанякъде. Само като минаваха покрай Карнобат, Невенко каза: “Карбонат” и двамата се засмяха на майтапа.

Автомобилът не може без човека, а ако и човекът не може без автомобила, тогава приятелството между тях е напълно възможно. Опел си седеше в гаража, Невенко горе в апартамента и всичко си беше ток и жици.

Е, истинското щастие е в повея на пътя и песъчинките по седалките – това го знаят и децата! И именно затова нашите приятели се бяха отправили към скалите на Варвара, които съвсем скоро достигнаха. Завиха вляво преди селото и спряха на една прекрасна полянка над морето с няколко дървета и огнище.

Опел си отвори прозорците, а Невенко си свали гащите. Само за малко, докато си намери банските и плажния стол. После седна накрая на полянката до пътя, изпъчи космати гърди с мек риж блясък и изпуши един джойнт. Преди пушеше и по време на пътуването, но го хванаха и задържаха Опел цяла седмица на някакъв отвратителен паркинг под открито небе. Оттогава изгладената риза е задължителна и се полага, внимателно сгъната в багажника, само при завладяна крайна точка.

Така хубаво задрямал на стола до входа на бивака, Невенко приличаше на чичо, който пази бариера в зверски пек и мараня. Стреснаха го някакви налудничави птички привечер с виртуозните си лазерни картечници и баса на своите приятели жабите от горската река. Отне му пет минути да хвърли бързо разгъваемата палатка с чувала вътре и да захърка още по-дълбоко. През нощта дойдоха чакалите, поговориха си до палатката, и все пак решиха да не пробват играта със саламчетата – претарашването на лагера крие своите опасности. И бяха съвсем прави, Опел щеше да им види сметката с някое древно-германско мъчение за непослушни диви кученца с изящни детски гласове.

По същото време инженер Зарко Илиев неуспешно се опитваше да заспи в нощния автобус към Царево. “Много съм дебел вече за тази работа!” – нежно си прошепна той. “Къде ли съм тръгнал и аз? Добре е човек да излезе от махалата за малко, да види има ли някоя интересна група същества отвъд булеварда. Обаче май първо му трябва брониран Мерцедес.”

Реши да тръгне в обедната си почивка днес, когато се почувства като доктор-морфинист, който краде ампулки от шкафчето в дървената лечебница и се носи сред безбрежните пожълтели туфи с есенна трева. Седна да обядва на една детска площадка и се загледа в разветите тревички и олющените блокове на Младост 4. Наоколо нямаше никой, само студения вятър, разпльоканата наденица в пластмасова кутия и дългия шал. Прибра се в “Бизнес парка” и си смени работата за два часа: “Отивам на морето, майка му, нали и там се строи!”.

Сутринта го посрещна местният първенец Първанов, не по-малко грозен от бившия президент и също толкова деен член на общинския съвет, собственик на няколко ваканционни комплексчета и благодетел на регатната лодка “Света Марина”.

Пиха кафе на центъра, Първанов беше много важен, а еспресото хубаво. Един от онези хора с много ключове и предмети, с два телефона и огромна официална риза, която не може да прикрие благосъстоянието на шкембето му поради необходимостта от колан и загащване. Учудващо нямаше злато по себе си, може би си го пази за любовни срещи и плажни изяви.

- Имате ли татуировки? – закова го Илиев. Такъв въпрос задава само горд и независим човек, на когото хич не му пука. Първанов веднага осъзна това и разтегли устни в искрена усмивка: “Този ще е интересен!”.

- Не – каза леко меко и без преструвки, - никога не съм бил диво серсеме.

Разхилиха се.

- Обратното, играта си има правила, йерархия … Как мислиш, че взех сега тази руска мафиотщина?

- Изобщо не мисля, въпросът е: “Ще задържиш ли собственост?”.

- Да.

- Добре, тогава ще направим сградата красива и ефективна с не много пари.

“Знаех си, че този е истински занаятчия” – зарадва се Първанов – “и изглежда не пие! Само да не взима наркотици!”.

- Така бе, момче! – тупна Зарко по рамото общинският съветник. Беше му симпатичен, притесняваше го единствено внезапната му поява с толкова сериозна автобиография: “Знам ги тези от София, през деня са си нормални, а вечер взимат опиати и търчат из гората като вампири.”.

Загледаха се в някакви рускини и станаха от кафенето. Чувстваха се като стари приятели – мъже прехвърлили петдесетте с опит и способности.

- А, тука такива колкото искаш! – размята ръка напред домакинът и изгърмя един смях. Остави Зарко да върви до него леко замаян в мълниеносно настъпилата кратка еротична пауза с елементи на стратегическо планиране и крепка надежда.

- Ще я видим тая работа! – прогърмя и той. - Хайде да разгледаме обекта!

- Колата е там – посочи Първанов.

Караше старо лъскаво “Бе Ем Ве” от най-големите. Хвърлиха чантата на Зарко в багажника и тръгнаха пеша. Старият кореняк, с огромна къща в старата махала, и поне още толкова достойнства, тръгна напред с насълзени очи – защо пък да не покаже северния край на града на своя гост. Да, минаха покрай разбитите бунгала с един луд дедо на двора, който мъкнеше разбития цимент от ресторанта парче по парче в неизвестна посока; да, миришеше на мърша непоносимо, а слънцето и прашният път ги направиха на нищо, и какво от това? Нали той е големеца и ето води най-печения на света, показва му какво е положението! Нали почват да разработват малко по малко терените тук, и този път ще стане като в Маями!

- Защо смърди така? – попита Илиев.

- Едни крави умряха и не могат да ги извадят – отговори Първанов.

- Защо?

- Не ни дават.

- Кой не ви дава?

- Дълга история … Е там по онази пътечка се стига до сградата.

Зарко се стъписа – стояха пред огромен лабиринт от побелял бетон със стени, насочени в най-разнообразна посока и с най-неочаквана височина. Адски кошер на пет, шест етажа с много, много кутийки без стени върху целия нос над Попския плаж накрая на града.

- Какво е това чудо бе!? – рече Зарко с лека насмешка, Първанов обаче се намръщи. - Защо не го взривите?

- Не можем.

- Как така не можете?

- Ами ей така, чакаме да падне. Внимавай да няма някоя змия тука!

Прекосиха зарязания строеж по десния фланг и се озоваха пред новопридобития имот. Триетажно кълбо от стъкло с изглед към морето и лабиринта отзад. Учудващо двете гледки се допълваха: всички тези линии и чертички от разпрострения отзад строеж изглеждаха като успокояващи геометрични драсканици с тънък писец, които някой художник би сложил в левия ъгъл на морското си платно.

- Харесва ми! Това е главата на чудовището, превзело клетия нос – заключи Зарко.

- Ще стане ли? – счупи ръце съветникът.

- Да, ще стане, само не знам как ще стигат дотук.

- Ще разширим пътечката; и едно кейче ще сложим там долу.

- Хм, зловещичко! Я ми покажи границите на имота.

И така, Илиев се захвана за работа – извади скицник, лазерна рулетка, фотоапарат и си свали гащите. Не, не пред Първанов, разбира се, той си тръгна преди малко. Даде му ключовете от хотела, каза че ще закара багажа там и потегли.

“Тук е значително по-добре!” – размота се Зарко чисто гол из бетонните глупости и изпуши един джойнт. След като приключи всичкото измерване и скициране, разбира се. Начерта бъдещето, даже измисли и име на проекта: “Главата на клетия нос”.

  

Сложи си банските, закопча раницата и се бамна в морето долу на плажа. “Кеф! А и не съм толкова дебел! Поне с глътнат корем. Само трябва да намеря някаква машина за подстригване на гърди.”

- Сойчоо, тука се не плава бе!? – извика някой от брега. – Излезай, излезай по-скоро! – продължи речта си непознатият. Беше стар побелял дядо по бели слипове с разкопчана риза, вързана отпред на корема. Зарко удари възможно най-атлетичното си комбинирано придвижване, наполовина плуване, наполовина ходене във водата, и изскочи пред този изненадващ доброжелател, който продължи да говори:

- Ей там е пречиствателната станция, всичко влиза тука!

- Техническа вода.

- Лайна, чини ми се!

- Не, от станцията излиза техническа вода – повтори Зарко докато се бършеше с кърпата.

- Е що е? – попита старчето.

- Еми, лайна с химикали.

- Аа, халал да ти е! – разхили се дядката.

- Да – отпусна свити скули нашия плувец.

- От другата страна е градският плаж, синко, зад носа на юг.

- Аха, благодаря!

- Айде отивай, сполай ти!

На една дъска над малката рекичка в края на плажа, Зарко отново чу гласа на дядката:

- И Сойчо, умната! – прокънтя зад него. Той изправи юмрук над главата си, без да се обръща.

Случката не успя да сломи бойния дух на нашия герой, напротив, развесели го още повече. Той подхвана средния от трите успоредни прашни пътя край грамадния строеж и достигна градчето в чудесно настроение. Хапна пържена риба съвсем заслужено – малки барбунчета и продълговати сайри, изпи две бири и се отправи към градския плаж.

По пътя му се мяркаха разни зародиши на мисли: “Тоя защо ме кръсти Сойчо? Приличаше ли на привидение? Водата наистина изглеждаше странно.”, обаче не им обръщаше внимание и те имаха добрата воля да се пръждосат като черен дим, разстлан от комина на планинска хижа. Сигурен признак за добро настроение.

“Не требе да се мисли много-много!” – подскочи Зарко и се озова на пясъка. Готино заливче със скали и много растителност около тях. В единия му край се чуваше чешка детска дискотека, в другия имаше огромен светещ кръст, а отзад – залез слънце.

“Става все по-яко!” – каза на глас новоизлюпеният тийнейджър и скочи във водата. Плува бавно и дълго чак до блестящия кръст. Малко го беше шубе, но си струваше: излезе измежду скалите с течаща по него вода, точно до кръста, пред облечените за вечеря семейства, подредени за снимка и светкавиците на телефоните. Скочи обратно в тъмната вода пред смаяните им погледи и изчезна, някъде надолу в мрака, под отражението на светлината и началото на предвзетите разговори за плувци, спортни успехи и морски приключения.

Как винаги се намира някой безумен мореплавател, който да запали огън на гърба на гигантска риба? Приказни симпатяги с чалми, перуки и шлемове се усмихват тъпо пред почервенялото око на бившия остров и се държат с една ръка за висящия кораб. Може би всички тези истории изразяват чувството, предизвикано от голямото черно море под нас – живо и пулсиращо с дълги плавни вълни?

Зарко се обърна по гръб; не успя да задържи кроула, не му достигна въздух и се остави на вълните с леки жабешки помахвания. Морето го отнесе настрани до буните в края и трябваше да тича до раницата си. Свали мокрите бански и се ухили тъпо на безлюдния плаж със зарязани барчета на лунна светлина и горски звуци. “Тука пада голям сезон! Дали да не хапна едни миди по бургаски с много зелени и черни подправки, люти и ароматни!?”

Качи се нагоре в тъмнозеления тунел от пръст, наклонени букове и подивели храсти с резки подвиквания и поплясквания, предназначени за влечугите от солените камъни на стръмната пътечка.

Вечерната разходка в градчето беше в разгара си със загубени детета и татковци в смачкано бяло, почитатели на екстремния македонски вокализъм в ресторанти с три звезди, поостарели руси хубавици с малки печени нослета и тъжен захарен памук.

Две кръчми на центъра трещяха зверски в абсолютен контраст на смутените физиономии по масите им с неосъзнато резониращи тела – сигурен източник на странните обертонове, плъзнали из целия площад.

Малко по-надолу от цялата тази лудница беше полегнал хотел “Чайка” с безброй истории от незапомнени времена, шкафове във вечното венге, пълни със стари брошури на “Балкантурист” в отлично здраве и приятни светлинки в кафенето под изпочупените му прозорци. Двама музиканти тихичко си свиреха “Фалшив герой” на Тодор Колев на електрическа цигулка и пиано.

“И това ако не е било кафе-сладкарница преди осемдесет и девета!?” – кимна Зарко. Всеизвестно е тройното правило за непроницаемост на градския балон или, както е по-популярно да се казва в наши дни, механиката на вдигнатите социални мостове: ако човек няма къде да изпие една боза на центъра, това означава, че няма и къде да похапне едни миди, което автоматично следва да отведе един принципен човек до извода, че няма да може да се влее в тълпата по главната улица по никакъв начин, независимо от силното желание за това и спретнатия морски костюм.

Инженер Илиев нямаше морски костюм, но това не му попречи да попадне в категорията на обречените самотници с авантюристична походка и ведър поглед. Почувства се като тъмна сянка пред детските колички и скупчените хлапета в блесналата нова градинка с фонтана-кораб и моментално се скри в малка червена уличка с неизмазани тухлени стени, пет-шест палми в саксия и някакви магнолии с много големи листа.

Две баби се хилеха на тъмноока мургава девойка с дълги къдрави коси и пушеха цигарки на пейката пред къщата. Занасяха я, а тя развяваше малката си главичка наляво-надясно. В съседния двор имаше сладки смокини и потрошени трактори – възможен щаб на местния изобретател. “Трябва да се запозная с него” – каза си Зарко – “и ще си майсторим нещо на двора, докато се представя на тази девойка и заживея тук, на тази уличка!”.

Има някаква надежда за нашия инженер – щом може да се представи на тази девойка и веднага да заживее в тях! Има си той един модус на дълъг сух мулат с китара и малка златна обица на носа, а с такова вътрешно аз винаги може да се стигне до почетното място на някоя селска сватба. Едно време в техническия университет плуваше по три километра сутрин, после цял ден пиеше бира по време на скучните лекции, като междувременно тормозеше целия студентски град с посещенията си. Имаше успех със сладка дебеланка, която не трябваше да изоставя толкова скоро, кратък романс с миришещо на пот момиче от “Лесото” и може би най-известната случка с негово участие – съвместното къпане на четири момчета в банята на Блок 18. Официалната версия беше, че са се полели с много лепкав сироп от вишна и брашно след някакъв бас, а истината: пиха толкова много отровна домашна ракия, че никой не си спомня нищо и не може да обясни случилото се.

Учудващо през нощта беше трезвен и четеше в свето малко кабинетче; работеше усилено върху изобретението си с твърдото убеждение, че е възможно да се произвежда ток без почти никакви загуби. Тези анти-ентропични възгледи му струваха доброто зрение и телосложение, защото по едно време спря да плува и пие, отдаде се изцяло на науката.

И ето го сега, учен, практик, строител, голяма работа на южния бряг, върти се разсеяно на опашката за пържена риба и се усмихва на вътрешността си. Леко дебел, очилат, с бяла тениска на “Металика” и смъкнати дънкови къси паталонки, изненадващо подвижен и някак си дяволит; очите и жестовете му създаваха това впечатление, така гледат хората с неспокоен разсъдък, с големи отговорности или невероятни преживелици, замаскирани чаровници с налудничав жокер в джоба; не случайно Първанов го помисли за наркоман. А той наш Зарко просто иска да е влюбен и да яде риба. Това е.

На капанчето над пристанището имаше миди, но без ориз и подправки, салата също липсваше: “поне малко лук и сирене да ми бяха дали, с маслинки и риган – тогава чернокопчетата щяха да са перфектни; Боже, колко е вкусно!”.

Не бива да забравяме, че инженер Илиев изпи още три бири докато стигне до хотела – две по време на втората си вечеря и една по пътя. Пееше си нещо за лунна нощ на балкона докато си извади компютъра, после седна на масичката и разцепи клавиатурата с мръсните си пръсти от риба на скара, сол и лимон. Разчерта и сметна всичко, завърши проекта преди четири часа през нощта, оставаше му само да организира изпълнението. Осветление, озеленяване, вътрешност с дърво и много синьо – всичко му беше ясно, само да изградят електрическата мрежа. Заспа гол и доволен с измити зъби и ръце – сети се най-накрая.

На сутринта го събуди нещо като противопожарна аларма, ужасен остър звук с малък интервал. През вратата влетя стегнат чичо със златна верига и подвижни маймунски ръце:

- Калимбата съм, здрасти!

Тоя изпъчен пред леглото му кретен изглежда не беше достатъчен, за да заглуши нахлулата песен в главата на Зарко, нещо като: “Мимба-Калимба у-йее Калимба!”.

- Забравил си да заключиш, Заре! Алармата ми те събуди през стената, а?

- Ама кой сте вие!? – незлобливо рече Заре и се повдигна да седне по средата на леглото.

- Е Калимбата бе, началник обекта!

- Ааа, а какво правите в стаята ми?

- Е знам ли и аз, хаха, да се запознаем!

- Е запознахме се.

Приятно беше да се погледат мълчаливи.

- Закуската долу е до девет.

- Ти слизай, аз ще се изкъпя.

“Баси как ме заболя главата!” – преплете пръсти в косите си нашият герой. Спомни си някои детайли от вечерта и излезе на балкона – лепкава клавиатура с мокро тяло, компютър в чудесна форма. Облече се, изпи два аспирина на рецепцията и помисли да се изкъпе в морето, но беше пресрещнат не само от Калимбата, но и от Киро – още един началник с набола брада, груб дрезгав глас и воднисти очи.

Завлякоха го до клетия нос и веднага започнаха да подхвърлят някакви железа до един грамадански камион без никакви обяснения. Зарко повдигна рамене и се отправи към три ширококлонести дървета до кълбото; искаше да използва преплетените им корони за естествен абажур, който разиграва интересни светлосенки от външната страна на стъклената фасада. “Трябва бързо да сложа малки топли крушчици на клоните, за да изпробвам безжичното захранване и слънчевите батерии и да изчисля какъв филтър трябва да поставя на прозорците, за да изравнява това, което прониква вътре вечер, без да спира слънчака през деня. Кой ще отиде за материали и няколко работника с багерче? Тия двамата са абсолютно безполезни, ще се изкъпя долу и после ще говоря с Първанов – няма да е зле и той да дойде, за да му покажа проекта, ако това в стаята ми все още работи.”  

Къде ли е дядо Сойчо да се зарадва сега, в любимите му технически лайна има глава с крива уста върху дебел къс врат с шляпащи ръце, която преследва пухкава нинджа гмуркач в тропоска? Калимбата иска да си играе със Зарето в плитките води, а той се прави, че не го забелязва. Накрая го хвана на плажа и му разказа за знаменитото си участие в най-бляскавата схема на света, бижутерска работа с двадесет еднакви скутерчета, с фалшиви номера и застраховки, за доставка на абсолютно всичко, каквото човек може да си представи.

- И как мислиш стана това, аз почнах работа, пицар в южен Лондон, и им наснимах моторетките с размери и всичко; Трепет направи китайски копия, а Бъдеще организира транспортната дейност!

- И какво разнасяхте? – попита Зарко.

- Всичко! Не съм сигурен, може и някой човек на части да сме извозили.

- Ужас!

- А много ти пука, като че ли иначе няма да се трепят!

Калимбата се поизпъчи леко, пипна ланеца:

- Бая пари свалихме там, особено от ония тузар с тъмносиния “Ягуар” – Трепет сложи девет пълни копия на неговата кола пред тях и ги разкара точно преди да дойде полицията. Чаткаш ли, шест пъти се обажда и няма нищо като дойдат. Накрая сложи камери, но не му върза – Бъдеще изпрати един грузинец да вземе истинския му автомобил и да се разбие с него, по възможност в някой магазин, а той нахлу в метростанцията на Хамърсмит с гръм и трясък. И този път намериха разбитата кола в гаража.

“Боже, дано да си измисля тоя идиот!” – помоли се Зарко с отворена уста.

- Пуснаха го след една година за домашно лечение и си намери доктор точно като за него: родопска циганка със златни очила в тясно костюмче – смъкна му всичко за една година, чаткаш ли? Как не я видя тая, колко е зла, хаха?! Много са наивни тия хора! – завърши свирепия си разказ Калимбата, намаза се с плажно мляко от глава до пети и зададе леко сладникавия от малка капчица неудобство въпрос:

- Ще ми намажеш ли гърба малко отзад, баце?

Инженер Илиев се озова на дъската над рекичката, без да разбере какво става. Горе го посрещна другият титан на почивното дело с куп железа и ведрия вик:

 - Бегай бе, бастун, ше ти хакнем една!

Зарко закова на място, не можа да отговори с нещо подобно и моментално почувства нараненото си самочувствие. Киро го бодна и на връщане:

- Казах ти да бегаш бе, нахуйник! – и отмина с потна гордост и изправена снага.

Трябваше да продължи да работи и в никакъв случай да не показва рухващата си душевност, и в същото време изпитваше непреодолимо желание да го настигне и попита: “Ти защо ме обиди така?”, сякаш той веднага ще усети какво е направил и ще каже някоя мъжка дума.

Настигна го наистина, но отново бе изпреварен от поставена върху рамото ръка и поглед с мили очички, луди и воднисти, но мили, както гледат прасето в кочината преди Коледа. Един мъж от село винаги излъчва добросърдечност, много често пряко противоположна на неговите действия.

- Стига сме работили! – каза Киро с многозначителна усмивка. – Ела да обядваме!

На набързо скованата маса в главата на клетия нос изведнъж се появи ароматен букет от  рибена чорба, гювеч, сирене, кисело мляко и диня. “Доста е вкусно, откъде се взе всичко това!? Тарикати са тия двамата, сещам се и какво правят – крадат желязо за скрап от строежа, вероятно с благословията на ония демон Първанов.”

Мляскаха си тихо и умислено, докато Киро, изненадващо, не се опита да започне разговор с къси резки фрази и шопски ударения. Притесняваше се малко от дивашката си реч, но Зарето го поразприказва малко и се оказа, че може да говори нормално и знае интересни неща за обръщането на земята, сортовете вино и реките.

“Пак леко крадешком ми се струва, че избягва съвестта си, за да хапне на спокойствие и да се върне в любимата си работна стихия. Колко ли са му набивали канчето и на него? Не му понася много добре, май има нужда от почивка – кой знае от колко време не е спирал да мъкне разни тежки глупости с този камион?”

Киро и Калимбата слязоха на плажа да полегнат за малко, а Зарето се отправи към градчето. Каза им, че ще мине през хотела, но всъщност искаше да поговори с Първанов. Ядоса се на трите прашни пътя: “Отивам да ги обадя като някоя девойка, вместо да ги подчиня на волята си. Аз, инженер Зарко Илиев, приложен физик, специалист по електрически мрежи, ландшафт и ботаника, се държа като последния стажант в кабелната телевизия на Царево! Ще си свърша работата сам, какво да направя, няма да се занимавам с тези нещастници и ще видим дали ще ги пуснат да припарят и на пет километра от оградата на моето прекрасно творение?!”.

Общинският съветник звучеше като напълно пиян човек в слушалката на телефона:

- В кафене “Юрая Хийп” съм, у рая хлипам, хохо, на “Крайморска”, до съда.

На “Крайморска” имаше събрание на големи дебели мъже с разбит в главата морски бриз и шарени ризи – затова викат, не чуват добре от вятъра, а и с такова добро окосмяване и здраве, тихи ли да си седят? Тресяха се и масите, и троянските пепелници, само техния домакин се виеше вътре в сумрака като кафява пепелянка с очила и сенки под очите – прилежните покривчици ги слага той, от двадесет години вече, преди това бяха в училище.

- Ела да те цунем, Заре! – сграбчи своя инженер Първанов и му даде да разбере. Той пък осъзна, че те пият от вчера вечерта; няма как да сбърка тази миризма на спечен джин.

Залитнаха в някакъв зелен треволяк.

- Я, здрав излезе! – зарадва се съветникът и започна да му дърпа лианите. Виеха се нагоре в дърветата до къщата и изглежда нямаше никакъв шанс да бъдат притеснени. - Че му еба майката! – изцепи по бургаски Първанов и извади пистолет от панталонките с ластик. Добре че кафявата пепелянка си знаеше работата и веднага наду възможно най-тъпия хард рок на планетата, иначе щяхме да станем свидетели на неповторима битка между природата и, за съжаление, природата.

- Ти какво, пари ли искаш?

- Не, работници.

- Е ония двамата, че ги …

- Не бе, те дойдоха, но не ме слушат.

- Е как тебе ше слушат бе, ма кой си ти бе, тебе ше слушат?!

Зарко се огледа да не би някой от приятелите му да извади нож или картечен пистолет – нищо подобно, изобщо не им обръщаха внимание, професионални тулупи шесто ниво!

- А бе, майка, тебе ли?! – продължаваше си Първанов. Зарето успя да повиши глас:

- Тишина!

Звучи невероятно, но наистина настъпи мълчание.

- Готов съм, искам да започна работа утре. Трябва да видиш проекта!

- Ще го видя, ще го видя – омекна артилерийският градинар – сега отивам в съвета.

- В съвета … така?!

- Виж какво, ше те шамаросам и тебе, и ония там каки, и всичките мутанти, дет тичат по горите! Аз командвам, разбираш ли, командвам?! Обектът не може да го пипаме още месец – мери, режи нещо там, нали ти плащаме, ясно?!

Трябваше да му фрасне една, а пак си тръгна просто ей така. И този глупак го закова, още един. Дали да си ги брои или някой ден ще се научи да се справя с тях?

Седна долу между лодките на сухо, върху камъните на пристанището, поръбени със свежа хубава трева. Когато човек не знае, къде иска да отиде и какво ще е добре да стане – тогава най-страшно се мъчи силната душа. Ако няма бира, естествено, а тук рибарите си имаха дюкянче. След четвъртата бутилка Зарко тръгна към нещо като мост: големи лампи с кръгли светлинки край морето по пътя към Василико.

“Значи трябва да съм като Първанов, за да ме уважават Калимбата и Киро: най-предани приятели на чорбаджията, по-ниски и от земята; чувстват се все едно вършат нещо много важно с него, въпреки че не знаят какво точно вършат. Има някаква дълбока селска интуиция в цялата работа – при всички положения човек трябва да е сит с покрив над главата и дърва за огрев; иначе просто няма да е човек, а гниеща останка в земята.”

“Не виждам красиви руси девойки от Русия, има само малки момиченца с баба и дядо на море. Като пораснат ще ги заключат и тях в замъка на людоеда, някъде далеч на север, в последната губерния на източното сияние. Но щастливките са в Сен Тропе, да, щастливките са там и аз ще отида да ги видя.”

Две свежи мисли са достатъчни, за да може човек да си позволи да влезе в някоя кръчма. Зарето удари две големи узота с език в масло, заобиколен от доста сдухани съседи: някак си безцветни семейства от средна Европа, изплашени от морските дяволи в най-кротката бърлога на цялото Черноморие и загледани с притеснение в едно от най-евтините менюта на света.  

Ако имаше морски пеперуди с големи мокри крила, инженер Илиев щеше да се носи точно като тях: над скалите надолу към широкия плаж, загледан в светлината на многобройните прозорци. Остана като треснат – три продълговати звяра с апартаменти са завзели цялата ивица. Малката рекичка в началото е пълна с боклуци, дърветата отзад почти не се виждат, а това което е останало от къмпинг “Нестинарка” си дреме тихичко чак на отсрещния склон. Какъв плаж е имало тук, когато пясъкът и гората са били едно цяло!  

Реши да поплува, за да се освежи, но не успя да постигне кой знае какво подобрение на настроението, в което беше изпаднал. Постоянно си задаваше въпроса: “Какво може да се направи?”, без да стигне до възможна конструкция на спасението. Излезе набързо и се изкачи по скалите, погледна към кръглата луна над залива и изчезна в черните улички на махалата.

“Трябва да забогатея и да купя тези бетонни блокове със скъпоценната земя под тях. Апартамент по апартамент! Отдавна искам да разработя новата ми система за кино осветление с дискретно управление на послушни фотони – ти тук, ти там, без разни лъчове от космоса и бумтящи нагорещени прожектори.

Ще се върна от Холивуд след няколко успешни филма и Брад Пит ще ми е приятел. Ще потрошим всичко вътре с яко пънк и диско, ще хвърляме печки с парашут от покрива за благотворителност и накрая ще взривим всичко от малка дървена катедра с червено копче – аз с генералска фуражка и защитни очила, Брад с пура и слънчеви очила, и двамата ухилени по време на съвместната ни реч:

- Оу райт, Брад?

- Йе, Зарко!”

По същото време, някъде на съседната уличка, съвсем далеч от тези лъчезарни мечти, Опел светеше с единия си фар, а Невенко мрънкаше с гърлен глас:

- Как може да съм такъв глупак, Опел, още малко, не се предавай! Боли ли те?

- Стига си мрънкал, нищо ми няма! – успокоително заяви Опел.

- Как нищо, та аз ти счупих фара с тоя камък?!

- Не ти се сърдя, стига! И аз исках да преместим огнището. Мисля, че монтьорът от болницата ни описа тази къща – каза Опел и мигна с фара си върху фасадата на триъгълна дървена хижа с френски прозорец по цялата дължина и стар орех до нисък дувар. Градината беше приятно осветена от вътрешността, където мъж и жена кротко си четяха пред голяма библиотека.

- Стой тук, отивам да видя какво става! – викна Невенко и успя да намери звънеца. Не след дълго на вратата се появи изправен мъж с дълга бяла брада и черно расо.

- Отче Йосифе, ти ли си?

- Аз съм, синко, какво мога да направя за теб?

- Казаха ми, че имаш фарове за Опел Астра.

- Имам, синко, изгаси двигателя и почакай тук.

Опел спря работа и захърка, а Невенко и отец Йосиф успешно поставиха новия му фар. Зарадваха се, оправиха си сметките и се сбогуваха.

- Добре че не каза нещо, докато бяхме със свещеника.

- Да не съм луд, щеше да ми изтръгне акумулатора и да ме полива със светена вода три дни! – захили се Опел и бавно потегли надолу по улицата.

- Как е новия фар? – попита Невенко доволен.

- Супер! Дали не трябваше да купим още един? – рече излекуваният щастливец и зави рязко вдясно, защото някакъв човек се бутна в тях от другата страна. Спряха, уличката беше много тясна, а този отвън, вместо да се извини, удари силно по покрива с длан и извика нещо. На Опел такива не му минават – веднага даде заден и го чукна с бронята! Онзи си получи заслуженото – така падна, че събори три, скупчени до тротоара, кофи за боклук. 

- Ааа, пак ли! – викна Зарето, ритна едната кофа и стана с камък в ръка. - Тоя път няма да го бъде!

Вцепенен Невенко го забеляза в огледалото:

- Ааа, пак ли! – викна и той, докато излизаше през вратата.

- Ще ме сгазиш ли, нещастник!? – изкрещя инженер Илиев и хвърли силно камъка по Невенко. Той отскочи встрани и се прекатури в малко дворче през ниската му ограда.

- Ще те сгазя аз! – спокойно каза Опел и тръгна назад с мръсна газ. Зарето едва успя да скочи в дворчето.

- Защо говори тая кола?! – възкликна той и успя да удари страшен шамар на Невенко, който точно беше станал. Повали го отново, но беше захапан свирепо за прасеца. Падна на земята и усети как една ръка го хваща за колана, а другата го изпрасква с юмрук в корема. Сви се от болка, леко повдигнат, и се опита да хване врата на противника си, но не сполучи, само му разкъса тениската, докато той се изправя на заден ход.

Озоваха се отново на крака в класическа каубойска среща. Зарко скочи пръв напред и затрупа Невенко със скромното си тяло. Той пък започна да го боде с изпънати пръсти в корема и слабините – доста ефикасна техника: Кунг Фу за зли цилиндрични хърбавелници със забавени реакции.

Боят щеше да приключи със сгърчен от болка Зарко или с полу-задушен Невенко, ако точно в едно от славните им завъртания с изхвърляне на пръст, не се появи силна ръка, която дръпна нашия инженер назад за врата и един силен крак, който настъпи пазителя на свещения автомобил. Зарето се извъртя, но му извиха ръката, а Невенко изобщо не можа да се надигне.

- Ще ми смачкате чушките бе, момчета! – строго продума отец Йосиф с усмихнати очи – все едно е хванал две непослушни първокласничета за ушетата.

- Отче Йосифе! – продума като обладан от видение Невенко, изправяйки се. - Този ни нападна!

- Чевръсто малко, жилаво дърво шибано! – изгрухтя инженер Илиев, повръщайки отстрани, седнал на оградката.

Погледна ги и двамата свещеникът – единият с раздрана буза и тениска, другият пиян и ухапан, и им рече:

- Имам един пелин точно за такива случаи, елате с мен.

- А и тая кола говореше – избоботи някъде отзад Зарко.

- Спокойно, сине, спокойно, всичко ще се нареди! – не му обърна никакво внимание отецът.

Само Невенко се притесни къде се е дянал Опел. А той, най-благоразумно, се беше паркирал до входа на църквата, ни бензин ял, ни масло мирисал.

Влязоха вътре в двора на храма, накрая на другия нос, този на Василико. Отец Йосиф отвори вратичката на дървена къщичка за птици, закрепена за ствола на висок бор и извади една пожълтяла бутилка. Подаде я на Зарко и посочи към широко разпростряната смокиня с много стъбла:

- Отидете там в лоното на старата смокиня и пийнете за здраве. Айде, лека нощ, момчета!  

Отдалечи се отчето със спокойна крачка и хванати зад кръста ръце. Изглежда свърши работа. А нашите юнаци го послушаха, не им беше много трудно да седнат в спокойното зелено иглу с няколко големи камъка и безброй клонки с плодове и да отворят бутилката.

Питието беше много вкусно и скоро се разговориха – Невенко разказа историята на своето дългогодишно приятелство с Опел, а Зарко сподели тревогите около новата си работа. По едно време Опел искаше да дойде при тях, но бързо го вразумиха. За малко щеше да разруши целия двор. Накрая решиха заедно да отидат до Сен Тропе, за да видят там ли са красивите рускини и заспаха.

Сутринта пекна свежо слънце, замириса на море. Пиратите от старата смокиня се придвижиха ухилени до чешмата с бистра студена вода.

- Цепи ме тиквата – призна си Зарето.

- Мен не, но съм замаян – рапортува Невенко.

Пийнаха си водичка и решиха бързо да се чупят, за да не се появи пак отец Йосиф с някоя благодатна магия. Скочиха в Опел и той потегли – вечерта се бяха сдобрили напълно със Зарко:

 - Сега сме като братя, обичам истинското приятелство! – каза гордият автомобил и превключи на четвърта преди завоя.

Зарко си мълчеше, още го беше малко страх от този железен психопат – все пак се опита да го прегази два пъти; а и обмисляше какво точно се случва с тази говореща кола.

Изкъпаха се на плажа под бивака и седнаха на топлите камъчета.

- Какво ли ни даде този поп? – присви очи Зарко.

- Не знам, но беше супер, цяла нощ се чувствах все едно летя много спокойно на сън.

- И аз, като бързолет.

- Какво е бързолет?

- Едни птичета, които спят във въздуха.

- Стига бе! – разсмя се гръмко Невенкича.

- Да – усмихна се и Зарето. - А ти сънува ли нещо?

- Хаха, цяла нощ преследвам една красива дебела гъркиня.

- Хвана ли я?

- Не, оковаха ме гребец в голяма галера.

- Ти такива ли ги сънуваш?

- Не, особено като пуша, нищо не сънувам. А сега първо бях част от дружината на избягал турски пълководец, приличаше на еничарски ага или нещо такова. Спряхме над Василико и селцето изпадна в паника. Ние обаче запалихме само две-три цигански къщи, защото вдигаха много джамбуре, останалите ги оставихме, а и плячка си имахме достатъчно. Аз багрех платове за чалми, чаршафи, шатри и шалвари; до делвите със злато имах тъкани, сърма, гайтани, а пред морския вятър – простор със съхнещи зелени и лилави, сини, жълти и оранжеви платна.

Зарко стъпи в морето и си намокри главата отново:

- Чакай, че …

- Да, братле, и аз се учудвам от себе си.

- Има ли още?

- Еми, тя се появи и ме заведе на галерата от светло дърво, прекарах пръсти през нейните чупливи дълги коси; почти изсъхнали, но студени; и тези големи, нежни и тъмни, гърди в бели дантелки!

- Успя ли да ги пипнеш?

- Не, но в почивките на галерата ни даваха шам фъстък.

Невенкича пак удари един грохот със сбръчкано чело:

- От кога не съм се смял така!

- Да не ти се откачи нещо?

- Няма – каза той и започна да си рови нещо в пясъка между камъчетата. - Най-странното беше, че ту бях роб в трюма, ту бях с нея преди това.

- Да, винаги има безумна врътка в сънищата – заключи инженер Илиев, посядайки.

- А ти сънува ли нещо?

- Ами …

- Кажи де!

- Бях старшина в трудови войски, който маже косматите гърбове на своите войници с плажно мляко.

- Хахаха …

- Не бе, това е … Вчера не ти ли казах? Имаше един тъпак на обекта, който ме помоли да му намажа гърба.

- И ти?

- Е, отсвирих го!

Майка с две търчащи дечица мина покрай тях на плажа.

- Това е от пелина, според мен – каза Невенко.

- Сто процента! Моят сън беше като кинопреглед на стар български филм: пред екрана имаше маса с насядали около нея сенки. И един фашага с очила говореше: “Този режисьор, другарки и другари, или се е объркал, или …”.

Млъкнаха захилени. Човек се чувства леко съгрешил, защото щастието му е дадено само за малко.

Тръгнаха нагоре да похапнат нещо в бивака.

- Аре да се махаме оттука! – внезапно разсече Зарко.

- Защо?

- Нали щяхме да ходим в Сен Тропе?

- А работата ти?

- Зарязвам я, няма смисъл!

Походиха още малко до дървото с храната и малката масичка.

- Опел го няма, отишъл е да се поразходи.

- Сам?!

- Да, тук няма страшно.

- Хм.

- Ако той е съгласен, тръгваме!

- Към Сен Тропе ли?

- Да.

Дай му на Опел да пътува! Събраха багажа и след двадесет минути бяха пред хотела в Царево.

- Към Русе и после ше решим! – изпелтечи Опел.

Невенко се разсмя:

- Майтапи се като говори така – обясни той.

Засмя се и Зарко. Не на шегата, а на глупавия майтап. Приятели на път.