петък, 6 ноември 2015 г.

Път



Трябваше да приемат дядо ми в болница и ни изпратиха в спешния терапевтичен кабинет. Добутах го с количката до тясното коридорче с няколко вратички. Имаше още един дядо в количка и различни други чакащи пациенти. По едно време се появи около шестдесет годишен мъж в количка с парализирана половина на лицето. Буташе го синът му, до тях вървеше тяхната майка и съпруга. 

Вратата се отвори и отвътре започнаха да се чуват виковете на доктора:

- Но това не е вярно, вие не сте за тук! Даа, но коя улица? Вие сте абсолютно неадекватен!

От пейката до вратата внезапно скочи висока слаба жена с големи обици и хлътнали бузи. И закрещя, само че в обратната посока от коридора към кабинета:

- Моля ви, не издържам повече, вземете ме, дайте ми нещо, моля ви!

Не можах да преценя какво й е: нерви, наркотици, психологическо заболяване или по-обикновена болест със силна физическа болка. Не си личеше точно какво става.

Мъжът от количката започна да вика на свой ред:

- Ще ви направя луди, искам да си ходя в къщи, пуснете ме, казвам ви, хайде да си ходим бе, Борко, моля ти се, дай да си отидем вкъщи!

Борко погледна към майка си и каза:

- Мамо хайде да се прибираме, виж че не иска!
- Не, няма да мръдна оттук, докато не го приемат! – мигновено отговори майката. Дебеличка жена с упорито лице. Бащата пак се разкрещя:

- Ще се хвърля под влака, на релсите, защо ме мъчите бе, хора?! Защо ме мъчите?! Няма да стоя тука, ще крещя!

Борко закара баща си в голямото преддверие на спешното отделение и се опита да го успокои. Майка му седеше притеснена на пейката срещу нас.

След като дойде нашият ред и поизмъчиха дядо ми, преминахме в съседната стаичка за обличане на пижама и попълване на бележка за оставените лични вещи. Виковете отвън пак започнаха да се чуват. Същите думи и заплахи – човекът искаше да си ходи. Съпругата му се чувстваше страшно неудобно, но не отстъпваше с твърдото убеждение, че така е по-добре за самия него – малко лекарства, медицински грижи

Жената с неизвестна болест се чуваше от кабинета. Сега звучеше като кокер шпаньолка в тенджера на бавен огън. Стенеше на късо. А ние успяхме, пуснаха ни към голямото помещение и регистратурата; трябваше да ни ударят един последен печат от малкото гишенце. Оказа се, обаче, че съм забравил главния документ някъде в кабинета и се върнах. Разминах се със стенещата жена, която подскачаше изненадващо ведро. 

Когато се появих отново със забравения документ, тя беше до вратите на спешното и разговаряше с охраната:

- А как да завия там за да хвана пътя за Трън?
- Не госпожо, оттам няма да стане, това е пътя за Перник или за Благоевград, не ви трябва това кръгово. По-добре минете през Божурище …

Охранителят беше на седемдесет и стоеше напет, а тя изглеждаше почти хубава. Кокетна усмивка, пламъчета в очите, пълна промяна. И тази жена мисли да управлява автомобил. Направо се втрещих. А и май не знае къде иска да отиде:

- А не е ли по-добре да карам към Хасково, там всички кина са жълти?
- Е хубаво е в Хасково, госпожо, хубаво е, особено по това време …

Стига глупости, трябва да се погрижа за дядо ми по-бързо, преди да се разболеем и двамата на това течение. Качихме се горе и ни подхванаха. Би трябвало да има различна процедура за деветдесет годишните старци с по-малко вземания на кръв и ехографски изследвания. Бяхме и на рентген, а дядо си тежи; накрая едва го повдигах, а той едва нe заспиваше. И така, успяхме, спретнато отделенийце на висок етаж с красиви сестри и докторки с прилепнали бели дрехи и разкопчани копченца. Дядо легна, аз си оставих номера и се спасих навън.

След час и половина ми звъна телефона. Беше най-пищната сестра; сигурен бях, че ще ме покани на гости. Тя обаче ми съобщи с делови тон, че дядо ми е избягал. Как така избягал, та той не може да ходи!? Не е ясно, няма го. 

Същият напет портиер долу ми обясни как е повикал такси на дядо. Сигурно отива на Централна гара; мислел си, че го изписват. Как го изписват сам с инвалидна количка, по пижама в единадесет вечерта!?

Намерих го пред касите, купуваше си билет за нощния влак до Бургас и преговаряше със служителката зад стъклото относно качването му с количката във влака. 

- Не мога да ходя госпожо, имате ли рампа?
- Ами нямаме, но ще ви качим, ще се обадя – любезничеше лелката. 

И все пак, не е много ясно как ще се получи тази работа, след като вратичките са доста тесни и няма пощенски вагон.

- Дядо, какво става, какво правиш, как въобще стигна дотук?!
- А как, за малко не ме изтърва тоя младеж с таксито. Ще отидем до морето, идваш ли?
- А да се върнем в болницата? – казах без надежда.
- Не, взимаме влака.
- Добре.

Количката не можеше да мине през вратите на вагона, както си и мислех. Двама човека успяха да качат старото тяло през нея, а аз се борих десет минути, за да я сгъна. Накрая успях и после мигновено я разгънах до тоалетните в края, без да помисля, че няма да можем да влезем и да се доберем до купетата. Твърде късно, потеглихме.

Никъде нямаше никого, само стар пиян циганин слезе на Ихтиман. 

- Ех, гарата, кога я строиха, каква хубава сграда беше, е като онова, където ядохме веднъж.

Ядохме веднъж в мола на Цариградско шосе, на дядо всички модерни нови сгради му изглеждат като гарата на Ихтиман. Голем строеж е бил, модерен. И на мен всички нови сгради ми изглеждат като ЦУМ, само че без легото на втория етаж. 

Постояхме, и без вода, нищо не успях да купя в цялата паника. Дядо заспа, аз полегнах до него за малко, кондукторът ни побърбори нещо си за малко и това беше. Отворих прозореца и видях бургаската гара в слабата бяла светлина на изгрева. Винаги усещам застинал глад пред тази гледка, още от ученическите лагери.

Отне ми доста време и свиреп боен вик, за да убедя персонала на гарата, че знам какво трябва да се направи. Този път трима човека едва не изтърваха дядо, а аз сгънах количката по-бързо от миналия път. Стръмни са тия стъпала, малко се одрасках

Хвърлих в скута на дядо пластмасова чинийка с три кебапчета и малко зелева салата и го забутах бързо към Морската градина покрай входа на пристанището и нагоре. Влязохме в крайбрежното паркче, а той си бърбореше нещо тихичко, отхапа си малко от храната. Аз лапах от втората чинийка, криво закрепена в едната ми ръка, която продължаваше да бута количката. С една не ставаше. И лапах ли, лапах, пържените картофи със сирене. 

Стигнахме до кея, нямаше как да слезем стълбите по лек и елегантен начин. Изплъзваше ни се елегантността. Обърнах количката назад, повдигнах я леко и необратно по стъпалата. Пак за малко да направим каскадите.  

- Натам, натам! – викаше дядо и сочеше към пясъка.

Не знам как да го изиграя. Видях по-навътре по крайбрежната дървени скари. Е какво пък, метнахме се и в пясъка, по това малко пътче. Точно преди вълните, колелата затънаха в мокрите песъчинки. 

Дядо беше доволен, похвали ме. После хапна още малко, затвори си очите, облегна главата си назад и се усмихна за последен път.